Lost and Delirious

Толкова много приятели и толкова малко полза от тях, защото накрая, когато загазиш или ти писне, или пък решиш, че си се усмихвал достатъчно за деня и ти е крайно време да се сдухаш, в стаята няма никого. Всички обичат да са с теб, когато си в настроение, разказваш забавни неща и правиш истинно звучащи комплименти, обаче само малко да кривнеш от „правия път“ и веднага си анатемосан да си гледаш сам сериала вкъщи, докато не започнеш отново да се държиш прилични и да бъдеш мил, лъчезарен, с други думи – безинтересен. Истината е, че колко по-лошо се държиш с хората, толкова по-трайно впечатление за себе си оставяш. За съжаление, не добро, разбира се… пиша пълни глупости. Мисля си, че имам талат, че само да ми дойде вдъхновението и от устата ми почват да се леят краснословия, които вие си умирате да четете. Съмнявам се изобщо някой да стига до последните редове, пък и тоя блог започна да става прекалено личен. Нищо лошо, нали това е идеята, а и за повечето хора звучи успокояващо да има някой по-нещастен от тях тая вечер. Любопитството е страшно нещо, да надникнеш в паничката на другарчето е направо мечта. Да живее Биг Брадър, обезмасленото мляко, нисковъглехидратните шоколадови блокчета и касетите с упражнения на Синди. Имах странно отвратителен ден днес, в кото не направих едно-единствено нещо, за да се гордея със себе си. Странно, нали, обикновено ние сме тези, които най-много се хвалим. Само че не и днес. Днес съм в едно такова минорно настроение, нещо средно между депресия и апатия. И двете завършват на -ия колко интересно.

П.П. Днес бях в отлично настроение, усмихвах се лъчезарно на всеки, който ме погледнеше, изядох 1 Активия с мюсли, 2 банана, 1 портокал и не се почувствах ни най-малко по-добре.

Заобиколена съм от хора, които са в едно постоянно, непрекъснато, перманентно състояние на гняв. Изпитват гняв към себе си, към родителите си, към учителите си, към продавачите по сергиите (където ги има останали), към просяците по улиците, дори към най-близките си приятели. В наши дни явлението спокоен млад човек със стабилна психика и здрави морални устои (как го наредих само тва определение, не е истина) е по-скоро изключение, отколкото правило. Всеки е ядосан за нещо на някой си, най-често на себе си, и е свикнал да гледа лошо, като си мисли, че всички го гледат лошо. Или е някаква всеобща параноя, нещо като теория на конспирацията, или действително сме отвикнали да бъдем мили и отзивчиви. Аз явно съм последната мохиканка и се опитвам все още да не казвам в лицето на хората, че „ни ма кефът“ и затова няма да им „звънна“ нито днес, нито утре, нито никога. Вследствие на което, ме обвиниха в лицемерие. Абе хора, кво ви става? Не се харесвате тоя или оня – ок, не движете с него, ама защо трябва постоянно да се оплаквате от него, от тва колко е противен, глупав, невъзможен и така да го превръщате в централна тема на разговор. Осъзнавате ли изобщо как се обричате неприятната му личност постоянно да ви следва като сянка. Явно не, иначе нямаше да се държите по този начин. А уж все не ви пука…

Та ето какво ми се случи днес. Посетих изложението „Лов и Риболов“ с най-чисти намерения, които, както сигурно вече се досещате, бяха напълно опорочени. Оказа се, че съм единственото момиче в палатата (не ме разбирайте погрешно, там имаше много женски, замъкнати насила от силните си половинки – тук аз се питам къде им са били главите и защо са тръгнали след тях и дали е станало насила или те самите са настоявали от страх да не загубят вниманието на обожаемия, привлечен неудържимо от хладния Магнум…) Поразгледах наляво-надясно, завъртях се няколко пъти около клетките с гълъбите – ако щете вярвайте, успели са да кръстосат гълъб с персийска котка! И аз не повярвах на очите си, като го видях – беше едно такова перушинесто (дотук добре, ще си кажете вие), но имаше ОГРОМНИ бузи, честна дума, бяха прекалено големи дори и за много лаком гълъб. Останалите щандове, признавам, не представляваха особен интерес за мен – разни пушки, патрони, пистолети, ловни трофеи. Но определено най-забавни бяха разни напудрени младежи, които се убиха да снимат с новите си N-series един препариран глиган, посипан с изкуствени снежинки от стиропор. Много яко.

След като посетих и т.нар. „Абишоу“, преструвайки се на абитуриентка (за втора година ми е все пак, много съм задобряла, почти съм убедена, че успях да заблудя продавачките на пеньоари (бални рокли), реших, че ми стигат новите впечатления за деня. Пък и сусамените гевречета бяха свършили (ей, тия гевречета ще ги сънувам тая нощ, такава опашка се беше извила за тях, казвам ви, удариха кьоравото с тия гевреци, запълниха една неосъзната пазарна ниша с тях) и аз потеглих към вкъщи. В автобуса ми се случи следното, което всъщност е и повод изобщо да започвам тоя безсмислен пост. Срещу мен седеше една девойка хубава като картинка: имаше достатъчно лак по косата си, за да хваща НВО, при това разкодирано, циците й бяха пристегнати в едно от ония отвратителни черни корсетчета, а бродираните дънки бяха старателно натъпкани в черни ботушки. Както казва един приятел „С такава можеш само пода да избършеш, за друго не става“. Държа да отбележа, че 1) мнението не е мое, така че fashion-ки, не скачайте на бой и 2) каза го момче, което малко или много е успокоително за онези от нас, на които се случва поне веднъж в седмицата да излезем без грим на улицата (о, ужас!). Въпросното момиче (вече забравихте откъде тръгнахме, нали, няма нищо аз помня, обясняваше на висок глас на спътничката си от съседната седалка как някакъв младеж я бил силно разочаровал (разбира се, думите й бяха доста по-цветисти), но най-силно впечатление ми направи финалната реплика, а изглежда и на всички останали в автобуса. „Ей, ша му еба майката на тоя ****“. Шок и ужас, смут и невярващи погледи, изведнъж в 27 се настани зловеща тишина. А на девойката изглежда не й направи никакво впечатление, защото продължи забележителния си разказ с весела историйка за някакво червило, което се оказало, че било коректор…

Как става така, че само един поглед, едно докосване, една нежна целувка са в състояние да ме накарат да се усмихвам цял ден?

Kiss me out of the bearded barley.
Lightly, beside the green, green grass.
Swing, swing, swing the spinning step.
You wear those shoes and I will wear that dress.
Oh, kiss me beneath the milky twilight.
Lead me out on the moonlit floor.
Lift your open hand.
Strike up the band and make the fireflies dance,
silver moon’s sparkling.
So kiss me.
Kiss me down by the broken tree house.
Swing me high upon its hanging tire.
Bring, bring, bring your flowered hat.
We’ll take the trail marked on your father’s map

Спи спокойно.

Живея в кочина. Обективно погледнато след не много дълъг период от време в стаята ми ще се завъдят организми с достатъчно висок коефициент на интелигентност да си сглобят сами атомна бомба с подръчни средства (забравени останки от сандвичи, побелели парченца шоколад, полуразложени кори от банан), да я взриеят, да оцелеят и да завлядеят земята. Но уви нашите разбраха за тайния им план и осуетиха атентата, като ми изчистиха стаята. Прибрах се ипървото нещо, което като преграда не ми даваше да премина отвъд прага, беше непривичната миризма на… чисто. Точно така, за мой най-голям ужас пердета ме заслепяваха с онзи блясък, който можеха да придобият, само ако са били изпрани. Събрах всичкия си кураж и пристъпих напред. Една, две три крачки, оглеждам се наляво и надясно с надеждата да забележа поне една паяжинка, извадила късмет да бъде забравена от Мама Зоркия Ястреб, но не. Всички надежди оставих пред вратата, а в ушите ми все една натрапчива мелодия „Фю-фю-фюф-фю-фюфю“. Иначе казано, Mr. Proper дебнеше зад всеки ъгъл. Успокояваше ме единствено мисълта, че лесно ще го позная – по отразената светлина в голото му теме.

 Изобщо, противна история. Напоследък трябва да се самоубеждавам да направя и най-малките неща. Ама идея си нямате какви хитри подходи използвам. Ето например вчера, докато се навивах да си напиша домашното по макро, казвам си: „Още една страничка и ще гледаш Дързост и Красота цяла седмица, давай моето момиче, ти можеш да се справиш!“ А това със сериалите се превръща в истински проблем. Като същинска пенсионерка дойде ли ми времето за сапунката, зарязвам всичко в някакъв стадий на правене и сядам пред телевизора. Съпреживявам драмите на героите, още не съм стигнала до момента, в който им говоря и по-лошото – те ми отговарят, но той едва ли е далеч. Преди няколко дни дори разглеждах 1 БГ форум за латиносериали. Свършекът е близо, вече виждам светлината в края на тунела.

Адаша се прибра от Швейцария и ми донесе шоколад. Жалко, надявах се на лилава кравам, но и това свърши работа. Сладко, пак ще сме си двечките, странно как се привързваш към някого и после дори да го няма само за седмица, ти се струва, че са минали поне седем месеца. А пък други, ако ще и веднъж в годината да ги засичаш, пак е много.

Излиза ми се, живее ми се, както казва асистентката по макро (забелязвате ли как макроикономиката играе съществена роля в живота на бедните студенти специалност МИО, аз досега не го бях осъзнала, но само в този пост я споменавам 2 пъти). Та за асистентката… тя изказа следното твърдение, което аз няма да коментирам: „Като дойде пролетно време и като ви текнат едни живителни сокове, само търсите да се влюбите. И ако няма в кого, влюбвате се в себе си.“ На мен пък никакви живителни сокове не са ми текнали и май нямат такова намерение. Напротив, обзела ме е ужасна летаргия, макар зимата вече да е към края си. Изпитвам крайна форма на мързел, от онази най-страшната, при която всяко лечение е обречено да не даде резултат. Да си го кажа направо: нищо не ми се почва. Още по-зле, нищо не ми се довършва. Оставям нещата да си кретат с надеждата един ден да се събудя и да реша, че много ми се прави еди-какво си. И го чакам тоя ден… и го чакам, а той все не идва. Като бяла лястовица е, само че с всяка зачертана дата от календара се чувствам все по-обречена. Далеч съм от мисълта, че накрая от мен нищо няма да излезе, само че почвам да изпитвам съмнения дали онова, което ще излезе, ще ми хареса.

Засега толкова, оставям се на болната ми съвест да ме мъчи преди да заспя.

И така, попаднах на няколко добри мисли (или мисли за добротата, обичта между хората и смисъла на мечтите, както ви харесва), та реших да публикувам някои от тях в моето блокче.

За мечтите:

Our truest life is when we are in dreams awake. (Thoreau – тоя не го бях чувала до преди 2 години, така че не се чувствайте зле, ако името нищо не ви говори. Оказва се, че Хенри Дейвид Торо е бил доста активен по свойто време, т.е. средата на 19-и век. Изявявал се е като върл противник на робството, падал си е натуралист, критикувал е техническия напредък и е бил в постоянни разногласия с тогавашното американско правителство. Философ човек, простено му е.)

To see a world in a grain of sand
And a heaven in a wild flower
Hold Infinity in the palm of your hand
And infinity in an hour. (William Blake)
Много хубаво го е казал, и аз си мисля същото, при това от доста време, но не мога да го облека в думи. А иначе съвременниците на Блейк са го смятали за чиста проба откачалка, нищо че сега англичаните се превъзнасят по него и го смятат за най-великия народен поет ever.

За куража:

I am not afraid of storms
For I am learning to sail my ship. (Louisa May Alcott)
За тези, които не знаят коя е Луиза Мей Олкът, обяснявам – това е авторката на „Малки жени“, една наистина страхотна книга от серията „Незабравими детски романи“ или нещо от сорта. Любопитен факт: през 1987 година японското студио Нипон реализира адаптация на емблематичния роман под формата на аниме.

It takes a lot of courage to show your dreams to someone else. (Erma Bombeck)
Тази е доста по-съвременна, умряла преди има-няма 11 години, американска писателка. На 9-и март в едно онлайн списание за музика се появи статия, според която 11-годишният труп на Ърма Бомбек ще се появи като гост-звезда в предстоящия да излезе албум на Queens of the Stone Age – „Era Vulgaris“.

За светлината:

We are all broken, that’s how the light gets in. (Earnest Hemingway)
Чувала съм тази мисъл в какви ли не варианти, но май този ми харесва най-много. И си е истина де, стига да има човек време да се отдаде на размишления, сам ще се учуди до какви умозаключения ще стигне.

За добротата:

Be kind, for everyone you meet is fighting a harder battle. (Платон)
Той хубаво го е казал, но доколко е възможно това да се случи, не знам.

И, разбира се, за любовта, без която не можем:

The best and most beautiful things in the world cannot be seen or even touched. They must be felt with the heart. (Hellen Keller)
Дамата, чието фамилно име се превежда като „изба“ от немски, е била наистина много специална, затова я оставих за финал. На 19-месечна възраст се разболява от менингит, вследствие на който оглушава и ослепява. Въпреки всичко, не се отказва от предизвикателствата на живота, развива завидна политическа кариера: изявява се като суфражетка (бори се жените да получат право на глас), пацифистка (нормално – преживява I-та и II-та Световни войни) и е подкрепяла абортите.

Попаднах на тая глупост в един форум и просто не можах да устоя, изкушeнието се оказа по-голямо за и без това хилавата ми воля. Изгубих 2 часа в отговаряне на въпросите (фактът, че ми отне толкова време се дължи на естествената ми мудност, предполагам), та ето го накрая и резултатът.

П.П. Ако имаше нещо ставащо за ядене в хладилника, този тест никога нямаше да види бял свят.

Правила:
1. Пуснете си всички налични mp3-ки в режим shuffle.
2. Натискайте forward за всеки въпрос.
3. Използвайте името на песента, която се падне като отговор на въпроса, дори да няма смисъл. И без лъжи!
4. Коментирайте, естествено.

Въпроси:
1.HOW ARE YOU FEELING TODAY?
2.WILL YOU GET FAR IN LIFE?
3.HOW DO YOUR FRIENDS SEE YOU?
4.WILL YOU GET MARRIED?
5.WHAT IS YOUR BEST FRIEND’S THEME SONG?
6.WHAT IS THE STORY OF YOUR LIFE?
7.WHAT WAS HIGH SCHOOL LIKE?
8.HOW CAN YOU GET AHEAD IN LIFE?
9.WHAT IS THE BEST THING ABOUT YOUR FRIENDS?
10.WHAT IS IN STORE FOR THIS WEEKEND?
11.TO DESCRIBE YOUR GRANDPARENTS?
12.HOW IS YOUR LIFE GOING?
13.WHAT SONG WILL THEY PLAY AT YOUR FUNERAL?
14.HOW DOES THE WORLD SEE YOU?
15.WILL YOU HAVE A HAPPY LIFE?
16.WHAT DO YOUR FRIENDS REALLY THINK OF YOU?
17.DO PEOPLE SECRETLY LUST AFTER YOU?
18.HOW CAN I MAKE MYSELF HAPPY?
19.WHAT SHOULD YOU DO WITH YOUR LIFE?
20.WILL YOU EVER HAVE CHILDREN?
21.WHAT SONG WOULD YOU STRIP TO?
22.IF A MAN IN A VAN OFFERED YOU CANDY, WHAT WOULD YOU DO?
23.WHAT DOES YOUR MOM THINK OF YOU?
24.WHAT IS YOUR DEEP DARK SECRET?
25.WHAT IS YOUR MORTAL ENEMY’S THEME SONG?
26.WHAT IS YOUR PERSONALITY LIKE?
27.WHAT SONG WILL BE PLAYED AT YOUR WEDDING?

А ето как моя милост се представи:

1.HOW ARE YOU FEELING TODAY?
Within Temptation – Memories (а сега де, тая песен някой ми я беше пратил не помня кога и след 1-я път съм я слушала точно… 0 пъти. Дано не четат фенове на WT явно и аз не знам как се чувствам)
2.WILL YOU GET FAR IN LIFE?
Koяn – Y’all Want A Single (We got a problem and I think it’s going to make us go down, те хората сами са си го казали, аз няма какво да добавя, ясно е, че съм обречена)
3.HOW DO YOUR FRIENDS SEE YOU?
Hoobastank – Our Song (I know we all will say that it was worth the pain / when we’ll all be gathered around
/ knowing the love that we gave’s not a waste)
4.WILL YOU GET MARRIED?
The Bronx – Notice of Eviction (You really want to see my growing old with you – мдаа, предполагам, че това е идеята все пак)
5.WHAT IS YOUR BEST FRIEND’S THEME SONG?
Gavin DeGraw – I Don’t Want To Be (супер съвпадение, тая песен е от OST на One Tree Hill, а тя направо е луда по тоя сериал)
6.WHAT IS THE STORY OF YOUR LIFЕ
Lynyrd Skynyrd – Sweet Home Alabama (за там съм значи, много мило)
7.WHAT WAS HIGH SCHOOL LIKE?
Lost Prophets – Sway (The times have changed and I will now move over slowly…)
8.HOW CAN YOU GET AHEAD IN LIFE?
American Hi-Fi – This is the Sound (Broken down wings can carry us to where the people stare – много добро)
9.WHAT IS THE BEST THING ABOUT YOUR FRIENDS?
Longview – Further (Something’s new but nothing’s changed – абсолютно вярно)
10.WHAT IS IN STORE FOR THIS WEEKEND?
Lost Prophets – Goodbye Tonight (Make it through another day)
11.TO DESCRIBE YOUR GRANDPARENTS?
The Cult – Painted on my Heart (е неее, тва е извратено)
12.HOW IS YOUR LIFE GOING?
Sugarcult – Head Up (And it feels like / It feels like you’re lost)
13.WHAT SONG WILL THEY PLAY AT YOUR FUNERAL?
Cypress Hill – Insane in the Brain (NO COMMENT)
14.HOW DOES THE WORLD SEE YOU?
Bloc Party – Pioneers (Go and stick your bloody head, in the jaws of the beast)
15.WILL YOU HAVE A HAPPY LIFE?
Rammstein – Feuer und Wasser (Sunken in sparks, I am aflame / and am burned in the water / Burned in the water – очевидно отговорът е не, да сменим темата, а?)
16.WHAT DO YOUR FRIENDS REALLY THINK OF YOU?
Trapt – These Walls (Something missing, left behind)
17.DO PEOPLE SECRETLY LUST AFTER YOU?
Helmet – Crashing Foreign Cars ( There’s another sucker born xaxaxaxaxa, поласкана съм)
18.HOW CAN I MAKE MYSELF HAPPY?
Fountaines of Wayne – All Kinds of Time (The whole world is his tonight)
19.WHAT SHOULD YOU DO WITH YOUR LIFE?
Reel Big Fish – Good Thing (You know we’ve got a good thing going / And I don’t want to see it end)
20.WILL YOU EVER HAVE CHILDREN?
Earshot – Headstrong ( I can’t believe the things you say / So wrong for how I feel this way, a?)
21.WHAT SONG WOULD YOU STRIP TO?
Muse – Endlessly (This part of me you’ll never know / The only thing I’ll never show, никакво разголване)
22.IF A MAN IN A VAN OFFERED YOU CANDY, WHAT WOULD YOU DO?
Sum 41 – My Direction (Am I just going crazy from the fear, бррр)
23.WHAT DOES YOUR MOM THINK OF YOU?
Element Eighty – Pancake Land (like it ever even mattered what you said to me anyway / like I give a shit about you anyway тва вече е грубо, ще взема да се обидя, тя ми е майка все пак)
24.WHAT IS YOUR DEEP DARK SECRET?
Faith No More – Evidence (подходящо заглавие, а да видим какво още… Anything you say, we know you’re guilty)
25.WHAT IS YOUR MORTAL ENEMY’S THEME SONG?
Disturbed – Ten Thousand Fists (You will remember the night you were struck by the sight of Ten Thousand fists in air айде бе, верно? много се силиш нещо)
26.WHAT IS YOUR PERSONALITY LIKE?
The Prodigy – Get Up, Get Off (and I hate everybody that I see not feelin’ my groove)
27.WHAT SONG WILL BE PLAYED AT YOUR WEDDING?
ПИФ – Невидимо дете (една от най-любимитте ми, „копнеж и страх, защо боли? защо боли, нали мечти?“)

Алармата на телефона звънеше.”Мамицата ти” – с раздразнение го потърсих до леглото. В продължение на 10 секунди опипвах мястото над главата си. Къде беше шибаният телефон?! ”Мамка ти! Мамицата ти мръсна! ” Най-сетне намерих GSM-ът сврян някъде между одеяла, фланелки, мръсни чорапи и какво ли още не. Изключих алармата. Станах бавно и седнах на ръба на леглото. Исках да легна за минута, може би две. Бях наясно, че ако го направя ще заспя на секундата. Боже, как само мразех да ставам рано.Спеше ми се адски. Бях прекарал вечерта пред компютъра, сшяейки се безцелно из уеб пространството. Не бях свършил нищо полезно и ето ме сега кисел и изнервен до краен предел. Поседях някоя и друга минута и се запътих към банята. Мръсна, неугледна баня. Мухъл в ъглите на банята, ръждясали вечно капещи кранове, паяжини между стената и бойлерът. Бойлер, който сигурно бе набор на дядо ми ако не и по-стар. За нищо на света не влизах в шибаната баня без джапанки. Подът беше съставен най-малко от 5 вида плочки, толкова различни по цвят и големина, че бихте си помислили, че някое дете със синдрома на даун е нареждало пъзел. Взех бърз душ, опитвайки се да се диснтанцирам от мазните хлебарчици на стената. На няколко пъти ги целех със струйки вода, но изглежда това не ги притесняваше ни най-малко.Тогава им теглих няколко храчки! Но дори и наплюти, целите покрити със сополите ми, малките гнусни, тлъсти гадинки си седяха необезпокоявани. Майната ви!
Влачейки се по коридора към стаята ми чух дебела и звучна пръдня. Да, това бе скъпият ми хазаин, който както винаги си дрискаше и пафкаше, затворен в кенефа. Не че имах нещо против странето и пушенето, но защо за бога трябва да смесваш тези две удоволствия? Облак дим и ето като на някой рок концерт звездата изскача на сцената.Само дето това не беше рок звезда, а мъж около шейсетте, леко пълен, почти плешив, напук държейки последните си кичури коса,зализани от дясно на ляво.Бял потник- още по-бели шорти. Не знам защо всички възрастни хора толкова много държат на белият цвят.А вие ? Последва мощно оригване и концертът бе закрит.
Облякох се набързо с намерението да хапна преди излизане. В кухнята беше скъпата ми на сърце хазайка.Бас държа, че дъртата кукумявка бе станала, когато аз си лягах, ако не и по-рано. За бога жено отивай да спиш! Нали ги знаете тези мили баби, които вечно се суетят около теб, ще те попитат дали не си гладен поне 5 пъти,а след това ще те попитат още един път дали си сигурен,че не си гладен, ще ти предложат от лечебният им чай, който те лично са брали на село и няма да те оставят на мира докато не кажеш ДА.Е такава беше и моята “баба”. Мразех я също толкова силно, колкото и ранното ставане. Бих сравнил студенината и безразличието с прекалената любезност и загриженост. Всички те са еднакво изнервящи! А аз бях от нервните.Стиснал зъби толкова силно, че дори и тънка струйка кръв не би се прецедила през тях отклонявах всеки неин опит да пробута домашните си буламачи.Затова и хапнах по-бързо отколкото се бях облякъл. Нямаше как, трябваше да се примиря с несгодите, трябваше да преглътна всичката тази горчилка. Наемът бе налудничаво нисък, а и в момента не можех да си позволя по-скъпа квартира.Треснах вратата след себе си и потеглих към спирката.Там чаках един от най-комфортните и бързи рейсове на светът.Автобус номер 280,за който ще ви разкажа някой друг път.

Пазарът беше наводнен с всякакъв вид алкохол. Нови и нови дрисливи марки алкохол навлизаха от всякъде. Пикливи бири се лееха от уличните билбордове. Да, всеки твърдеше, че това е бира номер едно в света. Да, да, ама не .Какво стана с нааканата Старопрамен? По-голям бълвоч скоро време не бях пил. Дори местната Астика е по-добра от тази “чешка” пикня. Да не говорим пък за Ключът е в теб .Не само, че не е  в мен, но и ако скоро не го намеря ще се издрайфам право на бара.

    Говорейки за повръщане няма как да не спомена “любимата” на всички ни бира “Каменица”.” Мъжете знаят защо”…….. тази бира вони !Не само мъжете, но и деца, жени баби и дядовци, живеещи в близост до фабрика “Каменица”. Не знам как и с какво я правят тази биричка, но по някой път меко казано се оливат .Така се оливат, че после целият град смърди! Миризмата на развалена картофена яхнийкa, на спаружен праз с яйца се просмуква по улици и градинки. Признавам първите няколко пъти бях заблуден .Мислех си, че въпросната миризма идва от нечия кухня, че дъртото бабе е прекалила с подправките. Нали знаете миризмата на готвено по етажите в някой блок? Е точно това си мислих, че е. Боже, що за ядене ще е това? След вечеря ще трябва да си изгоря дрехите, да насека кухненските мебели и ги изхвърля само и само да се отърва от проклетата миризма. Е, оказа се, че греша.Вонята идваше от милата на всички ни бира “Каменица”. След това мое прозрение спрях да пия въпросната бира. Просто не можех да го преглътна. И то в буквалния смисъл. Вкусът на хмел липсваше. На негово място се беше появила онази гнусна воня, която ме караше да отвръщам лице всеки път, щом посегнех към халбата.

    ”Подкрепи местната бира! Хайде изпий я!”- ми подвикваха отстрани. Да, но те не знаеха ужаса, който обонянието ми бе изпитало, а и все още търпи щом всеки път от Каменица се разработят малко повече. Гадни късметлии, вие всички, живеещи в Тракия, Смирненски и Кичука. Бих заменил къщата си за някоя гадна панелка, бих дал всичко само и само да не бях вкусвал от тази “божествена миризма”  -  to be continued )

Тя седи на ръба на стола изнервена, напрегната, уморена от постоянните опити на околните да й казват какво, кога и как да прави. Писнало й е от всичко: от изкуствените усмивки, от хвърлените на вятъра усилия да изглежда щастлива, от празните приказки на принципа „лаф да става“, от лицемерието и егоизма… Иска да заспи и да забрави, но не се получава, дори в сънищата я преследват демони, които се опитват да пият от силите й и я оставят да лежи безжизнена на земята, опитваща се да поеме въздух в изранените си дробове. Защо другите винаги изглеждат по-щастливи от нея, какво имат те, което на нея й липсва? Как стана така, че вече не може да открие себе си зад множеството фалшиви самоличности? Къде се изгуби усмихнатото момиче, което се радваше на малките неща и вярваше, че ако правиш добро, ще ти отвърнат със същото? Кога успя да стане толкова цинична и груба отвътре? Страхът да не бъде наранена, ако разкрие коя е в действителност, се оказа по-силен от оптимизма и вярата. Вече не плаче – няма за какво, дори престана да говори – няма с кого, а дори и да имаше, едва ли би му се доверила докрай. Научи се да пази спомените си и да не споделя мечтите си. Все още иска да спечели, но е на път да изгуби каузата си. Много често й се случва да се пита дали си заслужава да продължава да се бори. И какъв смисъл би имало – като в някой нискобюджетен филм на ужасите с бездарни актьори и изтъркан сценарий тя тича бързо и чува единствено бесния ритъм на сърцето си, а убиецът крачи бавно зад нея и неименуемо я настига. После бавно и с наслада отнема живота й и гледа как кръвта й изтича измежду пръстите му, а безжизненото тяло остава да лежи в калта като извратен символ на безсмислието на собственото ни жалко съществуване. Още една душа се освободи от оковите на благоприличието и няма да се гърчи в ада на мислите си, а в един друг много по-поносим ад там долу. Ад, в който няма напразни надежди и излъгани очаквания. Ад, в който болката е реална и физически измерима, но само в нея може да се открие истината.