Прах, сълзи, парчета тухли – тя спи.
В краката й е целият гнусен свят
Мислеше си, че е по-силна, само защото е красива.
Но се оказа просто поредната глупачка.
Червеите само чакат да се стъмни,
За да пропълзят необезпокоявани по още топлото й тяло.
Искат да се докоснат до стерилната белота
На противно гладката й бяла кожа.
Умират си да впият малките си беззъби челюсти в нея.
Някога тя им се присмиваше, защото лазят по корем.
А сега те са навсякъде – противна паплач
От дълги, черни, извиващи се, хлъзгави плужеци
Увиват се около глезените, проправят си път нагоре
Към топлината между бедрата й, която тя така усърдно пази.
Сигурността на утробата й ги привлича неустоимо
Искат да се свият на топло там и да чакат
Символът на нейното майчинство
Се превърна в дом на червеите.
И един ден тя ще роди изчадие
Без очи, без ръце, без крака
Само с дълго слузесто тяло и жлъчна течност в устата.
Копеле, способно да отврати всеки, докоснал се до него.
Но не и нея.
Тя, богинята, прелестната Диана, ще храни това създание
С мляко от собствените си прекрасни гърди.
И то ще смуче с малката си беззъба устичка
Живителната течност от тях, сякаш не му е достатъчно
Да я унижава всеки ден със самото си съществуване
Но иска още, иска да изцеди всяка капка радост,
Всяка искрица от тялото, дало му живот.
Накрая ще я гледа как се гърчи, превита
От адската изгаряща болка на срама, позора и безсилието.
С противния си смях си ще заглушава стенанията
И отчаяните й викове за помощ, обречени да останат нечути.
Тя започва да се дави, въздухът навлиза в дробовете й,
Примесен с праха на мръсните разбити улици
И изсъхнали кучешки изпражнения.
Скоро ще бъде забравена, всъщност дори когато беше жива
Никой не искаше да си спомня за нея.
Защото спомените, особено хубавите,
Само още по-ясно напомнят, че са минало и няма да се върнат.
