Lost and Delirious

Прах, сълзи, парчета тухли – тя спи.
В краката й е целият гнусен свят
Мислеше си, че е по-силна, само защото е красива.
Но се оказа просто поредната глупачка.
Червеите само чакат да се стъмни,
За да пропълзят необезпокоявани по още топлото й тяло.
Искат да се докоснат до стерилната белота
На противно гладката й бяла кожа.
Умират си да впият малките си беззъби челюсти в нея.
Някога тя им се присмиваше, защото лазят по корем.
А сега те са навсякъде – противна паплач
От дълги, черни, извиващи се, хлъзгави плужеци
Увиват се около глезените, проправят си път нагоре
Към топлината между бедрата й, която тя така усърдно пази.
Сигурността на утробата й ги привлича неустоимо
Искат да се свият на топло там и да чакат
Символът на нейното майчинство
Се превърна в дом на червеите.
И един ден тя ще роди изчадие
Без очи, без ръце, без крака
Само с дълго слузесто тяло и жлъчна течност в устата.
Копеле, способно да отврати всеки, докоснал се до него.
Но не и нея.
Тя, богинята, прелестната Диана, ще храни това създание
С мляко от собствените си прекрасни гърди.
И то ще смуче с малката си беззъба устичка
Живителната течност от тях, сякаш не му е достатъчно
Да я унижава всеки ден със самото си съществуване
Но иска още, иска да изцеди всяка капка радост,
Всяка искрица от тялото, дало му живот.
Накрая ще я гледа как се гърчи, превита
От адската изгаряща болка на срама, позора и безсилието.
С противния си смях си ще заглушава стенанията
И отчаяните й викове за помощ, обречени да останат нечути.
Тя започва да се дави, въздухът навлиза в дробовете й,
Примесен с праха на мръсните разбити улици
И изсъхнали кучешки изпражнения.
Скоро ще бъде забравена, всъщност дори когато беше жива
Никой не искаше да си спомня за нея.
Защото спомените, особено хубавите,
Само още по-ясно напомнят, че са минало и няма да се върнат.

Мълчиш.

И пак душата ти се свива сред гънките на мойто отчаяние.

А на него му остава само да скърби по отминалата топла зима.

Толкова много приятели и толкова малко полза от тях, защото накрая, когато загазиш или ти писне, или пък решиш, че си се усмихвал достатъчно за деня и ти е крайно време да се сдухаш, в стаята няма никого. Всички обичат да са с теб, когато си в настроение, разказваш забавни неща и правиш истинно звучащи комплименти, обаче само малко да кривнеш от „правия път“ и веднага си анатемосан да си гледаш сам сериала вкъщи, докато не започнеш отново да се държиш прилични и да бъдеш мил, лъчезарен, с други думи – безинтересен. Истината е, че колко по-лошо се държиш с хората, толкова по-трайно впечатление за себе си оставяш. За съжаление, не добро, разбира се… пиша пълни глупости. Мисля си, че имам талат, че само да ми дойде вдъхновението и от устата ми почват да се леят краснословия, които вие си умирате да четете. Съмнявам се изобщо някой да стига до последните редове, пък и тоя блог започна да става прекалено личен. Нищо лошо, нали това е идеята, а и за повечето хора звучи успокояващо да има някой по-нещастен от тях тая вечер. Любопитството е страшно нещо, да надникнеш в паничката на другарчето е направо мечта. Да живее Биг Брадър, обезмасленото мляко, нисковъглехидратните шоколадови блокчета и касетите с упражнения на Синди. Имах странно отвратителен ден днес, в кото не направих едно-единствено нещо, за да се гордея със себе си. Странно, нали, обикновено ние сме тези, които най-много се хвалим. Само че не и днес. Днес съм в едно такова минорно настроение, нещо средно между депресия и апатия. И двете завършват на -ия колко интересно.

П.П. Днес бях в отлично настроение, усмихвах се лъчезарно на всеки, който ме погледнеше, изядох 1 Активия с мюсли, 2 банана, 1 портокал и не се почувствах ни най-малко по-добре.

Заобиколена съм от хора, които са в едно постоянно, непрекъснато, перманентно състояние на гняв. Изпитват гняв към себе си, към родителите си, към учителите си, към продавачите по сергиите (където ги има останали), към просяците по улиците, дори към най-близките си приятели. В наши дни явлението спокоен млад човек със стабилна психика и здрави морални устои (как го наредих само тва определение, не е истина) е по-скоро изключение, отколкото правило. Всеки е ядосан за нещо на някой си, най-често на себе си, и е свикнал да гледа лошо, като си мисли, че всички го гледат лошо. Или е някаква всеобща параноя, нещо като теория на конспирацията, или действително сме отвикнали да бъдем мили и отзивчиви. Аз явно съм последната мохиканка и се опитвам все още да не казвам в лицето на хората, че „ни ма кефът“ и затова няма да им „звънна“ нито днес, нито утре, нито никога. Вследствие на което, ме обвиниха в лицемерие. Абе хора, кво ви става? Не се харесвате тоя или оня – ок, не движете с него, ама защо трябва постоянно да се оплаквате от него, от тва колко е противен, глупав, невъзможен и така да го превръщате в централна тема на разговор. Осъзнавате ли изобщо как се обричате неприятната му личност постоянно да ви следва като сянка. Явно не, иначе нямаше да се държите по този начин. А уж все не ви пука…