Тя седи на ръба на стола изнервена, напрегната, уморена от постоянните опити на околните да й казват какво, кога и как да прави. Писнало й е от всичко: от изкуствените усмивки, от хвърлените на вятъра усилия да изглежда щастлива, от празните приказки на принципа „лаф да става“, от лицемерието и егоизма… Иска да заспи и да забрави, но не се получава, дори в сънищата я преследват демони, които се опитват да пият от силите й и я оставят да лежи безжизнена на земята, опитваща се да поеме въздух в изранените си дробове. Защо другите винаги изглеждат по-щастливи от нея, какво имат те, което на нея й липсва? Как стана така, че вече не може да открие себе си зад множеството фалшиви самоличности? Къде се изгуби усмихнатото момиче, което се радваше на малките неща и вярваше, че ако правиш добро, ще ти отвърнат със същото? Кога успя да стане толкова цинична и груба отвътре? Страхът да не бъде наранена, ако разкрие коя е в действителност, се оказа по-силен от оптимизма и вярата. Вече не плаче – няма за какво, дори престана да говори – няма с кого, а дори и да имаше, едва ли би му се доверила докрай. Научи се да пази спомените си и да не споделя мечтите си. Все още иска да спечели, но е на път да изгуби каузата си. Много често й се случва да се пита дали си заслужава да продължава да се бори. И какъв смисъл би имало – като в някой нискобюджетен филм на ужасите с бездарни актьори и изтъркан сценарий тя тича бързо и чува единствено бесния ритъм на сърцето си, а убиецът крачи бавно зад нея и неименуемо я настига. После бавно и с наслада отнема живота й и гледа как кръвта й изтича измежду пръстите му, а безжизненото тяло остава да лежи в калта като извратен символ на безсмислието на собственото ни жалко съществуване. Още една душа се освободи от оковите на благоприличието и няма да се гърчи в ада на мислите си, а в един друг много по-поносим ад там долу. Ад, в който няма напразни надежди и излъгани очаквания. Ад, в който болката е реална и физически измерима, но само в нея може да се открие истината.
