Such a lonely day
Shouldn’t exist
A day that Ill never miss
Съвсем като в песен на System of a Down мина моят ден днес. Сега, почти в края му, се чувствам изсмукана до последната жилка, нещастна, объркана, ядосана (усещате градацията), а само при мисълта как след по-малко от седмица всичките ми приятели ще са в София, готови да започнат живота си наново, да се срещат с нови хора и да правят всички страхотни неща, които си поискат, далече от бдителното родителско око, направо издивявам. Дълго изречение се получи май. Дали наистина всички глупости, които се публикуват в интернет пространството, някой ги чете? Но да не се разсейвам, че темата избяга много встрани.
Говорех ви за днес и за това как чувствах, че пропадам в дупката на Мартенския Заек, по-дълбоко и по-дълбоко, в едно спиращо дъха приключение, наречено „Из дебрите на маниакалната депресия“. Само дето не се появи никакъв принц да ме хване за ръка и да тръгне с мен към светлината в края на тунела. Изобщо един от онези дни, в които на пръв поглед не се случва нищо особено гадно, но накрая самото еднообразие се оказва достатъчно за да убие всяко желание в теб да се усмихнеш. Дори вида на закръглената ми колежка, която отлично знае, че един шоколадов бонбон няма да е пагубен за фигурата й на крава рекордьорка, но „още един“ със сигурност ще направи лошо впечатление, не успя да ме изтръгне от обхваналата ме с всичка сила меланхолия. Изобщо, какво ми става? Не ми се слуша музика, не ми се гледа филм, само към хладилника все още изпитвам нежни чувства, особено като чуя предсмъртните му хрипове след някои от моите опустошителни рейдове. Май е време да спирам със самосъжаленията и да разкажа ако не забавна (както всички разбрахте, не съм в настроение), то поне поучителна история. Но ме мързи прекалено, за да пиша цяла история, затова ще го карам направо – само с поуката.
Не давайте обещания, които предварително знаете, че няма да можете да изпълните.
Толкова от мен засега. Живейте дълго и спете спокойно.
